– Танк – каза мъжът. – Робот разузнавач тип Фрогстар, клас Д, изпратен да търси вас.
– Не е ли време да се махаме?
– Смятам, че е време.
– Марвин! – извика Зейфод.
– Какво има?
Марвин се надигна от купчината развалини в долния край на коридора и впери поглед в тях.
– Виждаш ли онзи робот, който идва към нас?
Марвин погледна към грамадната черна маса, която пъплеше по моста към тях. Погледна и своето собствено малко метално тяло. После отново обърна поглед към танка.
– Предполагам, че искате да го спра – каза той.
– Да.
– Докато вие си спасявате кожата?
– Да – отвърна Зейфод. – И се дръж храбро!
– Ще се държа – каза Марвин, – докато има за какво.
Мъжът дръпна Зейфод за ръката и той тръгна след него надолу по коридора. Изведнъж се сети за нещо.
– Къде отиваме? – попита той.
– В кабинета на Зарниууп.
– Не е ли по-добре да отложим срещата за по-удобен момент?
– Вървете. Марвин бе застанал в края на коридора, откъдето започваше мостът. В действителност той не беше особено малък робот. Сребристото му тяло блестеше под прашните лъчи на слънцето и се тресеше от непрестанните бомбени удари, които продължаваха да се сипят върху сградата.
Изглеждаше обаче затрогващо дребен пред грамадния черен танк, който се дотътри и спря пред него. Танкът го изследва с една сонда. След това сондата се скри. Марвин продължаваше да стои на мястото си.
– Махай се от пътя ми, дребно роботче – изръмжа танкът.
– Страхувам се, че ме оставиха тук, за да те спра – каза Марвин.
Сондата отново се показа за една бърза проверка. И пак се прибра.
– Ти? Да спреш мен? – изрева танкът. – Опитай се де!
– Не, наистина съм длъжен – заяви Марвин простичко.
– С какво си въоръжен? – изрева танкът, като все още не можеше да повярва на ушите си.
– Познай – каза Марвин.
Двигателите на танка избоботиха, предавките му заскърцаха. Малки като молекули електронни релета, скътани дълбоко в неговия микромозък, се защураха напред-назад от изненада.
– Да позная? – каза танкът.
– Да, опитай – каза Марвин на грамадната бойна машина. – Никога няма да познаеш.
– Ъъъмммм… – каза машината и се замисли, при което започна да вибрира от тази непривична дейност, – лазерни лъчи?
Марвин заклати бавно глава.
– Значи не – промърмори машината с дълбокото си гърлено боботене. – Много е очебийно. Лъчи с антиматерия? – опита шанса си тя.
– Прекалено очебийно – предупреди го Марвин.
– Даа – избумтя машината малко сконфузено. – Ъъъ… да нямаш електронен стенолом?
Това бе нещо ново за Марвин.
– Това пък какво е? – попита той.
– Сега ще ти покажа – каза машината ентусиазирано.
От купола и се показа дълго острие, което избълва един-единствен ослепително ярък лъч. Зад Марвин стената избуча и се свлече в купчина прах. Не след дълго прашният облак се уталожи и слегна.
– Не – каза Марвин, – не е това.
– Ама добра работа върши, нали?
– Много добра – съгласи се Марвин.
– Сетих се – каза бойната машина Фрогстар, след като помисли още малко, – сигурно си въоръжен с един от онези нови Ксантинни Реструктронни Дестабилизирани Зенон Излъчватели!
– Много са добри, нали? – каза Марвин.
– Познах ли? – каза машината със страхопочитание. – Не – отговори Марвин.
– О – каза машината разочаровано, – тогава трябва да…
– Насоката на разсъжденията ти е грешна – прекъсна го Марвин. –Не вземаш предвид едно основно положение във взаимоотношенията между хората и роботите.
– Ъъъ, сега ще позная – каза бойната машина, не е ли…? – и отново потъна в размисъл.
– Помисли си само – настоя Марвин, – оставиха мен, един най-обикновен робот-слуга да спра теб, огромната, яка като скала бойна машина, а те хукнаха да се спасяват. И какво оръжие, мислиш, ми дадоха?
– Ооо, ъъъ – измънка машината уплашено, – нещо страхотно разрушително, предполагам.
– Предполагаш! – каза Марвин. – Лесно ти е да предполагаш. Да ти кажа ли сега с какво ме оставиха да се защитавам?
– Добре, кажи – продума машината, като се стегна.
– Нищо – каза Марвин.
Настъпи напрегнато мълчание.
– НИЩО? – изрева бойната машина.
– Абсолютно нищо – рече Марвин тъжно, – и електронно кебапче дори нямам.
Машината се размърда гневно.
– Това вече минава всякакви граници! – изрева тя. – Нищо, а? Какво ги интересуваме ние, нали така.
– А да знаеш само как ме болят диодите от лявата ми страна – каза Марвин с тих и нежен глас.
– Идва ти да плюеш, нали?
– Да – съгласи се Марвин прочувствено.
– Дявол да го вземе, това наистина ме ядоса – прогърмя гласът на машината. – Ще взема да съборя онази стена.
Електронният стенолом изстреля още един ослепително ярък лъч и направи на пух и прах съседната до машината стена.
– А имаш ли представа аз как се чувствувам? – каза Марвин с горчивина.
– Плюха си на петите и те изоставиха, тъй ли? – изтрещя машината.
– Да – каза Марвин.
– Ще взема да разбия и гадния им покрив! – беснееше танкът.
И с един изстрел отнесе покрива на моста.
– Хей, страшен си – прошепна Марвин.
– Още нищо не си видял – закани се машината. – И този под мога да строша, изобщо не е проблем.
Рече и го направи.
– Какво става, по дяволите! – изрева машината, докато падаше от петнадесетия етаж, преди да се разбие на парчета на земята.
Каква отчайващо тъпа машина – отбеляза Марвин и бавно се отдалечи.